Носибо ефект

 Носибо ефекта е обратен на плацебо ефекта. Това явление предполага негативни очаквания, които оказват негативно влияние на обекта.
Терминът е въведен през 1961 г. от Уолтър Кенеди. Както плацебо ефектът работи, карайки пациента да вярва, че се подобрява, носибо ефектът играе роля на влошаване на пациента и дори може да стане причина за смъртта му.
 Ефекта „плацебо носибо” показва, че човешкото съзнание може да играе важна роля във формирането на реакция на пациент към болест и медицинското лечение. Носибо ефекта създава негативни очаквания относно симптомите и може да има опустошително въздействие върху възстановяването на пациента. Точно както плацебо ефекта работи, карайки пациента да вярва, че се подобрява, носибо ефекта играе роля на влошаване на пациента и дори може да стане причина за смъртта му.
При един експеримент, пациенти, страдащи от астма, вдишали изпарения, които изследователите казали, че съдържат химически дразнещи вещества. Близо половината от пациентите почувствали затруднения в дишането, а дузина от тях развили пълна астматична реакция. Когато участниците в експеримента били третирани с вещество, което вярвали, че е лекарство, разширяващо бронхиалните пътища, те се възстановили незабавно.
Всъщност, както „дразнещите вещества”, така и „лекарство, разширяващо бронхиалните пътища” били пари на разтвор на солена вода. Бронхиалното стесняване било причинено или излекувано само от очакванията на пациентите. „Носибо" теста от друга страна, е толкова не етичен, че малко изследвания са били проведени в историята на медицината, тъй като строго нарушава фундаменталните етически принципи да не се причинява вреда.
Следователно плацебо ефекта също не може да се отдели от фармакологичната полза, тъй като съзнанието на пациента в група за лекарствено лечение може също така да афектира реакцията му към медицинско лечение. Всъщност плацебо ефекта също играе важна роля в допълнителната и алтернативна медицина и е невъзможно да се отхвърли при хората, които са имали положителна реакция, като при Чигонг, Йога, музикална терапия, медитация и много други алтернативни медицински терапии. Но само когато се вземе под внимание носибо ефекта по време на клиничен опит, може да се потвърди терапевтичната ефективност от лечение с лекарство или при каквото и да е друго лечение. Въпреки това, етиката и законодателството възпрепятстват използването на носибо тест при клинични опити, тъй като носибо ефекта може да стане причина за множество значителни болести по света.
Съобщава се, че Фалун Гонг има огромна сила при лечението на болести и поддържане на здравето. Да предположим, че практика, популяризираща здраве, може да не е резултат от плацебо ефекта, ако разглеждаме практиката на Фалун Гонг като клиничен опит. Енергичните мерки за спирането на Фалун Гонг в Китай могат да се разгледат като клиничен опит с цел да се изследва дали силата на Фалун Гонг е в резултат на плацебо-ефекта.
От 1999 година практикуващите Фалун Гонг в Китай са изправени пред обширно и упорито потисничество, изпращани са в трудови лагери, осъждани са на затвор и всички медии - радио, телевизия и печат, са използвани да създават негативно впечатление за Фалун Гонг както в Китай, така и по целия свят. Съществуват близо 2750 потвърдени смъртни случая, в резултат на полицейско мъчение.
Всяко потенциално добро следствие, което да е резултат от положителни очаквания (плацебо-ефект) трябва напълно да е изчезнало пред лицето на един такъв нечовешки и жесток носибо-ефект. Но въпреки това практикуващите Фалун Гонг продължават да практикуват и придобиват удивителен здравословен ефект в този процес .
Ако вземем под внимание ефекта от практиката Фалун Гонг върху човешкото здраве, ние може да заключим че:
1. положителните ефекти от Фалун Гонг върху човешкото здраве са надминали многократно тенденциите и способите, използвани в днешната клинична практика
2. от гледна точка на клиничен опит, Фалун Гонг е единственото изследване, преминало най-нечовешкия и строг носибо-тест.
Това е изключителен резултат в историята на медицината, що се отнася до факта, че 90% от клиничните опити не успяват да покажат предимствата, дължащи се на плацебо-ефекта.


Източници:
Clearwisdom.net

25 октомври 2005

Плацебо ефект

Плацебо ( placebo — ′трябва да угаждам′) е всяка симулирана, иначе медицински неефективна интервенция (операция, химически разтвор, хапче или психотерапия), която се назначава с предполагаемо терапевтично въздействие, каквото всъщност няма. Понякога пациенти, получаващи плацебо лечение (инертно вещество, напр. захарно хапче), за което обаче вярват, че е ефективна интервенция, могат да получат въображаемо или действително подобрение на медицинското си състояние — ефект, наричан плацебо ефект.

Учените твърдят, че при плацебо ефекта, се активира древен еволюционен механизъм, позволяващ на нервната система да регулира силата на имунната система.
При плацебо ефекта човек си мисли, че изпива лекарство, в резултат на което оздравява, а в същност вместо истинско лекарство му е дадено нещо безобидно. От този ефект произлизат и следните въпроси: Защо въпреки, лъжливата таблетка организма се държи по начина по който би се държал ако е истинско лекарство ? Какви са еволюционните съображения, които водят до възникването на този интересен феномен?
От доста време биолозите се опитват да намерят точните отговори на тези въпроси. Първите хипотези обясняващи ефекта плацебо се появяват преди около 10 г. Тогава е установено, че подобен ефект се проявява също и при животните. Правени са опити с джунгалски хамстери, които поставени под зимно осветление – дълга нощ и кратък ден, то имунната система реагира на инфекцията слабо. При лятно осветление обаче – дълъг ден и кратка нощ, то имунният отговор в резултат на инфекция е доста по-силен. Нещо подобно се получава и при хората приемайки плацебо – имунният отговор е два пъти по-силен. Изводът е, че имунната система реагира в зависимост от данните, които мозъка й предоставя.
Тогава са предположили, че слабата инфекция не предизвиква силен имунен отговор, а дори напротив – оставят се на самотек. Тоест за да има пълноценен имунен отговор е необходима сериозна опасност. Това е така, понеже силната имунна реакция изразходва прекалено много ресурси, а от там може дори да настъпи увреждане на организма. Ако обаче на организма усети външна помощ, имунната система се активира.
При опитът с хамстерите по-дългият ден съответства на лятото – сезонът, през който храната е в изобилие, няма недостиг на ресурси т.е имунната система може да реагира активно. При плацебо мозъкът си „мисли” че лекарствата предоставяни от вън ще отслабят инфекцията и имунната система ще се пребори по-лесно. В резултат на това имунната реакция ще бъде кратка и без голям разход на ресурси.
В продължение на доста тези разсъждения са само хипотеза, докато учени от Бристолския университет не измислят математически модел, потвърждаващ всичко това. Учените се опират най-вече на еволюцията и екологията, от колкото на физиологията. Установено е, че при променящи се външни условия на живот и местообитание, животните ще живеят толкова по-дълго и ще имат толкова по-голямо потомство, колкото по-рядко се активира имунен отговор. Както и обратното – при непроменяща се околна среда и външни условия, които са благоприятни за своите обитатели – то еволюционния напредък се определя от бързината, с която имунната система се справя с инфекцията.
Иначе казано при кризисни условия и нестабилност е по-удобно да се поддържа военно положение с инфекциите, а имунният отговор да се отлага колкото се може повече. И обратно – при благоприятни условия се предпочита справяне с инфекцията по възможно най-бързия начин. Това представлява и еволюционното обяснение на плацебо ефекта – таблетката се счита за външна помощ и настъпване на по-добри условия.

В последните няколко хиляди години, човекът усилено се опитва да си осигури по-стабилни условия. Способността за реакция при употреба на плацебо обаче показва, че нашето подсъзнание не е напълно привикнало към променящите се условия.
Според тази хипотеза има връзка между висшата нервна дейност и имунитета. Скептиците биха казали, че това са само компютърни изчисления и теоретични доказателства, но подобни резултати са били получени и при изследване на влиянието, което нервната система оказва върху алергичната реакция при човека.

Източник: http://cheti.info

Изкуствена деформация на черепа

Изкуственната деформация на черепа (съкр.ИДЧ) представлява целенасочен метод на въздействие, чрез който се осъществява продължително външно механическо въздействие върху главата на разтящото дете, за да се промени нейната форма. За целта се използва стягаща превръзка, която предизвиква кулообразно издължаване на черепа. ИДЧ е много древен ритуал свързан с религиозните представи и се е смятал за белег на аристократизъм, сред общностите които са го практикували.
ИДЧ се постига чрез поставянето на различни по вид и конструкция превръзки в периода след раждането на детето, които оставят върху главата на детето достатъчно дълго, за да се получи желаната промяна на формата й. Превръзките могат да бъдат изработени от растителни тъкани, копринени ленти ( колани ), специално изработени дъсчици подходящо съединени помежду си. ИДЧ може да бъде:
- тилна
- челно – тилна
- теменна
- теменна и кръгова
От анатомична гледна точка, ИЧД предизвиква намаление на напречния черепен диаметър, което пък от своя страна предизвиква увеличение на черепната височина, т.е. на растоянието от големия тилен отвор до черепния покрив, така че промяната на формата не предизвиква намаляне на обема на черепната кухина. За това говори по-късното вкостяване и персистиране на венечния шев свързващ свете части на фронталната (челна) кост, който при нормалните черепи е напълно срастнал, след приключването на разтежа. При деформираните черепи не се очаква нарушения във функцията на мозъка, тъй като неговия разтеж не се нарушава, единствено се променя формата, но това не се отразява на функциите. При черепите с ИДЧ няма нарушения във вътречерепното налягане и оттичането на ликвора. Или индивидите с ИДЧ са с напълно нормални мозъчни функции, като останалите представители на популацията.
Изучаването на това явление е особенно важно в археологията, тъй като спомага за изясняване на древните миграции и наличието на родствени отношения между популациите практикували ИДЧ.


Използвана литература:
проф.Йордан Йорданов "Наръчник по антропология за медици и стоматолози"
Университетско издание " Кл. Охридски" 1997

Интернет

Палеопатология

От миналото до днес човека боледува от едни исъщи болести. Сведения за болестите на хората от миналото са оставени върху техните кости. Тази област от медицината, свързана с антропологията изучаваща болестите на човека в миналото по костните останки и зъбите се нарича ПАЛЕОПАТОЛОГИЯ.
Патологичните изменения на костите на хора от различни епохи, могат да се групират в НОЗОЛОГИЧНИ ( Нозология – наука за същността на болестите ) ГРУПИ, като се обръща внимание на измененията от нормалната морфология на костите. Промените се изразяват в два основни белега:
- увеличаване (новообразуване, натрупване, разрастване)
- и / или разрушаване (разреждане, унищожаване, липса) на костна тъкан. За изследването се използва рентгенография.
Най – често срещаните следи по костите са белезите от дегенеративнодистрофичните увреждания на костно-ставния апарат. Характерен морфологичен белег за тях е костното разрастване и натрупване на костно вещество в краищата на ставните повърхности и около тях.
Болестните изменения приживе обхващат ставния хрущял и ставния апарат, а находките са резултат от вкостяването на тези структури. Костното разрастване и вкостяването на ставния хрущял и ставните връзки довежда до тежки форми – деформираща артроза. Към тази група е и спондилоартрозата, остеохондрозата на между прешлените дискове.
Травматичните увреждания са резултат от увреждането на външни сили. Те са счупвания (фрактури) и костни рани. Счупванията са най – чести при дългите кости на крайниците, ребрата, ключиците и др. Много често заздравяването се съпровожда с видима промяна на външната форма и големина на засегнатата кост.
Следите, които най – често оставят по костите са инфекциозните – възпалителните заболявания и тяхното хронично протичане. Освен увреждане на костта е засегнат и ставния апарат. Измененията са най – разнообразни в зависимост от причинителя (туберкулозен бацил, бледа спирохета и др. инфекции), от стадия на развитие на болестта до локализацията на болестта (прешлени, дълги кости, плоски кости, черепни кости, ставни карища).










Използвана литература:
Проф. Йордан Йорданов "Наръчник по антропология за медици и стоматолози"
Университетско издание " Кл. Охридски" 1997

Стадийна теория на човешката филогенеза - Neoanthropinae

5. Neoanthropinae (нови човеци), Homo sapiens (разумен човек) с два подвида : изкопаем разумен човек (Homo sapiens fossilis) и днешния човек (Homo sapiens recens).
Първия подвид се е появил преди 40 хил. години. По външен вид не се различава от съвременния човек. Морфологичните промени при неоантропите се изразяват предимно в скелета, а по – късно и в черепа.
Развива се психичния живот и общественото съзнание, появила се е и членоразделната реч. Изчезнала е космената покривка на тялото, а ръката е станала силно подвижна. Появили са се признаци на обществени отношения, а социалните закони са започнали да оказват по – голямо влияние от биологичните. Оръдията на труда са се усъвършенствали. Намерени са много сечива от камък, кости, рог и слонова кост, както и харпуни с един или два реда куки, кремъчни остриета за стрели, копия, пики, многобройни стъргала, триони, ножове, свредели, шила и игли. По – голям напредък в ловната техника на човека от каменната епоха са лъкът и стрелата, с които могат да се убият много повече бързи животни. Най – често са били преследвани дивия кон, якът, еленът, сърната, планинската коза, кафявата и пещерна мечка, пещерния лъв, а в края на последния ледников период и мамутът.
Облеклото е било разнообразно и изработено от животински кожи. За украса са служели черупки от миди и охлюви и всякакви зъби от животни. Кехлибара и слоновата кост също са били обработвани.
Съществувал е интерес към самопознанието и изкуството. Преди 10 – 12 хил. години е настъпила неолитната революция, започнало е опитомяване на животни и култивиране на растения.
Според стадийната теория човекът се е появил като резултат от биологичната еволюция на един от клоновете на филогенетичното дърво на група примати. В продължение на милиони години са се появили характерните особености на човека, отличаващи го от животните: изправен вървеж, освобождаване на ръката за труд, силно развитие на мозъка, появата на членоразделна реч, обществено начало в човешката психика. Развитието на трудовата дейност е израз на качествен скок в човешката еволюция – от биологична към социална.




Използвана литература:
„ От къде е дошъл човекът „; Артур Винделбанд; Земиздат, София, 1983

Стадийна теория на човешката филогенеза - Palaeoanthropinae

4. Palaeoanthropinae ( стари човеци ), Homo sapiens neanderthalensis ( неандерталски човек ).
Първия палеоантроп е открит в долината на р. Неандер ( Германия ), откъдето идва името неандерталец. Палеоантропите са междинното звено между архантропите и неоантропите и са по – близо до съвременния човек, но се различават от него по строежа си и по устройството на черепа. Гръбначния стълб на палеоантропите е бил превит и без 5-те извивки, които са характерни за съвременния човек. Черепът му е бил дълъг, тилът нисък, челния лоб силно наклонен и с изпъкнали надвеждни дъги. Лицето е било с едва очертана и дръпната назад брадичка, зъбите са били големи. На височина палеоантропа е достигал 155 – 165 см. Имал е големи ръце с едри, плоски фаланги, на които е липсвала подвижността, характерна за съвременния човек. Неандерталецът не е могъл да хваща, а само грубо е сграбчвал предметите.
Силно са били развити челните и теменните лобове, което дава основание да се предполага появата на духовен живот и логично мислене. Все още е липсвала ясна членоразделна реч. Оръдията на труда при палеоантропа са били по – съвършени, отколкото при архантропа.




Използвана литература:
„ От къде е дошъл човекът „; Артур Винделбанд; Земиздат, София, 1983

Стадийна теория на човешката филогенеза - Archanthropinae

3. Archanthropinae, най–древни човеци (Homo erectus)
Живели са през периода гюнц до миндел преди 1,200 млн до 200 хил. години. Живели са в пещери, но са строили и жилища. Мозъкът им е бил 800 – 1000 г. Имали са нечленоразделна реч. С появата им са започнали интензивни процеси: 1) морфологична еволюция на мозъка, зъбите и черепа и по – бавна ( посткраниална ) на скелета. 2) прогресивно развитие на производството на оръдия на труда през шелския и ашелския период. На височина са достигали 160 – 170 см.
Геологичните изследвания показват, че тези хора са познавали и използвали огъня, който е поддържан сигурно в продължение на десетилетия на едно и също място. Огънят е бил използван не само за осветление, за отопление и като защита от хищници, но и за приготвяне на храна. Това предполага по – високо развита мисловна способност и по – нататъшно развитие на социалните взаимоотношения, които са били важен фактор за развитието на мозъка. Най – древните човеци, които живели стадно, вероятно вече са общували словесно за разлика от прачовеците.

Използвана литература:
„ От къде е дошъл човекът „; Артур Винделбанд; Земиздат, София, 1983